Общо 76 души от село Добрич са загинали във войните за свободата на България. Имената им са изписани върху монумент в центъра на селото. От двете страни на монумента са бюстовете и на други двама жители на селото – Иван Велев и Вельо Христозов. Двамата са участници в четата на Митьо Ганев. Той създава чета около 1921 г., която обира преминаващите из планините около Хасково местни богаташи. Ограбените средства четниците не използват само за лична облага, а и за подпомагане на бедни и малоимотни селяни. Заради тази си дейност е смятан от властите за разбойник, а жители на Хасковско го считат за народен закрилник. От своите съмишленици и местното население Митьо Ганев е наричан Последният войвода. През 1968 г. образът му е пресъздаден в едноименен игрален филм на режисьора Никола Вълчев по драматична пиеса на Димитър Инкьов „Легенда за Айданларската гора“.

Двама свещеници – баща и син са служили общо 63 години в храма „Св. Иван Рилски” в село Добрич. Бащата Стоян Дойчев, който е основоположник на храма е служил в него цели 37 години. Той е живял 71 години – от 1842 до 1913, става ясно от думите на неговите наследници. Неговия син Иван Стоянов Попов е роден през 1874 г. и прослужил в храма „Св.Иван Рилски” 26 години. Църквата в село Добрич е построена през 1880 година.

Това се случило през далечната 1971 г. Тогава Василка придружавала група поклонници до Троянския манастир. По едно време пред очите й изведнъж се появили трима души с ореоли. Безплътните мъже приличали досущ на онези, които виждала по стенописите на църквите. Те първо я попитали дали ги познава, а после й се представил по имена: „Св. Василий Велики, Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов“.

„Рекоха ми така, там, където живея, в село Добрич, на ул. „Иван Велев“е било много свято място. Преди 600 години на него е имало манастир, наречен на тяхно име „Свети Три Светии“. Светиите ми заръчаха още да изкореня крушата в двора си, защото там скоро щяла да бликне чудотворна вода“, твърди в спомените си баба Василка. Тогава стопанката била на 51 години, вдовица от поне две десетитетия. Освен, че била сащисана от видяното, в един момент, се зачудила как сама ще копае за вода. И сякаш светците в този момент прочели мислите й и тутакси пояснили: „Трудно ще е докато стигнеш находището на живата вода, за това ние ще ти изпратим човек да помогне“.

Почти по същото време в съседното село Голямо Асеново свидетел на паранормално явление става и Димо Георгиев. Човекът бил изненадан, когато същите необясними видения го командировали да помага в село Добрич. Без помайване той се стегнал за път, но не се пременил с новите дрехи. Облякъл работната ватенка, надянал гумените ботуши и метнал кирката на рамо. Когато пристигнал, Василка вече го очаквала на портата. Без излишни обяснения двамата се захванали за работа. Не след дълго обаче под кирката в изкопа присвяткали искри, защото ударили на яка скала. Същата нощ на Димо се присънили светиите. Те му разкрили, че това е капсулата на извора – триметрова каменна плоча, която имала тайнствени писмена. С много пот селянинът се справил и с това изпитание. На 30 януари 1971 г., точно в 16,00 ч, на шест метра и половина бликнала онази вода, за която сме чели само в приказките. Същата нощ небесните водачи се явили, но този път на Василка. Те й открили цялата тайна на мястото. Освен лековит, изворът бил и свещен. Водата в него идвала от висока планина в невидимия свят и се отделяла на три страни. Така, който страда от нервни болести, щял да намира лек с поливка от водата в левия край на бунара, в зоната на св. Василий Велики. В средната част се явявала силата на св. Йоан Златоуст – той отговарял за късмета на младите и намирането на житейска половинка. В дясната страна пък чучура бил зареден със силата на св. Григорий Богослов. Той помагал на поразените от сърдечен удар, инсулт, от болести по кръвта. Ако човек се полее и пие и от обединената сила на трите води нямало болест, която да не могат да изцелят, включително и безплодие. Находището на жива вода днес е канализирано с три чучура. Въпреки че не липсват скептици сред комшиите, хората вече знаят за извора и идват от цялата страна.

В архива на Окръжния исторически музей в Хасково се съхранява оригинален статистически регистър на селата и населението от Източна Румелия през 1880 г.

Там е записано, че с. Добрич има население от 850 жители, от които мъжете са 446 и жените – 411. Населението се състояло от 220 семейства, живеещи в 142 жилища.

Непосредствено след освобождението на България от турско робство, населението на селото притежава около 300 броя говеда, главно волове, които се използват за обработка на земята и около 1500 овце.

През 1925 г. в селото се отглеждат говеда – 930 броя. Имало е около 200 крави, 186 биволици, 2248 овце, 238 свине и 55 коня. За сравнение през 2006 г. в домакинствата на населението се отглеждат 125 крави, 260 овце, 78 кози, 280 прасета, 6300 домашни птици и 15 коня.

След битката при Клокотница Иван Асен II оставя на близкото възвишение един от своите велможи на име Доброшин за свой съгледвач, очаквайки опасност от Изток. Цялото отделение заедно със своя началник остава на височината до обратно повикване във войската, но такова не идва. В края на лятото същата година Доброшин разрешава на войниците си да приберат в бивака и своите семейства, имайки предвид, че Иван Асен няма навика да прибира веднъж поставените постове. Така до голямата шатра на войниците се нареждат още няколко по-малки. По поляната насред вековната букова гора ехтят женски гласове и весела детска гълчава. Условията за живот тук наистина са добри. Дивечът в гъстите гори бил в изобилие, близката река била пълна с риба. Плодородната почва давала възможност за развитие на земеделие и скотовъдство. Така е поставено началото на с. Добрич, което наследява името на своя основател – Доброшин. Едни го споменават като доброшинеца, а други го знаят като Доброчинеца. Минават години –  времето е забулило в тайна всичко от онова време може би завинаги. Бивакът постепенно се разраства в селище с около 40-50 семейства. Селището е скътано в гористата тогава местност, така че непознат човек трудно би го открил. Може би това го е спасявало от нападения на чужди войски.