Двама свещеници – баща и син са служили общо 63 години в храма „Св. Иван Рилски” в село Добрич. Бащата Стоян Дойчев, който е основоположник на храма е служил в него цели 37 години. Той е живял 71 години – от 1842 до 1913, става ясно от думите на неговите наследници. Неговия син Иван Стоянов Попов е роден през 1874 г. и прослужил в храма „Св.Иван Рилски” 26 години. Църквата в село Добрич е построена през 1880 година.

Кметът на село Добрич Марин Маринов, който е и председател на читалище „Пробуда“ е най-добрият кулинар в региона. Той неведнъж е печелил различни кулинарни конкурси. Марин е гостувал и в предаването на Иван Звездев. Добрички шашлик със свинско месо е един от специалитетите на шеф Маринов, който му е носил не една и две награди.

Това се случило през далечната 1971 г. Тогава Василка придружавала група поклонници до Троянския манастир. По едно време пред очите й изведнъж се появили трима души с ореоли. Безплътните мъже приличали досущ на онези, които виждала по стенописите на църквите. Те първо я попитали дали ги познава, а после й се представил по имена: „Св. Василий Велики, Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов“.

„Рекоха ми така, там, където живея, в село Добрич, на ул. „Иван Велев“е било много свято място. Преди 600 години на него е имало манастир, наречен на тяхно име „Свети Три Светии“. Светиите ми заръчаха още да изкореня крушата в двора си, защото там скоро щяла да бликне чудотворна вода“, твърди в спомените си баба Василка. Тогава стопанката била на 51 години, вдовица от поне две десетитетия. Освен, че била сащисана от видяното, в един момент, се зачудила как сама ще копае за вода. И сякаш светците в този момент прочели мислите й и тутакси пояснили: „Трудно ще е докато стигнеш находището на живата вода, за това ние ще ти изпратим човек да помогне“.

Почти по същото време в съседното село Голямо Асеново свидетел на паранормално явление става и Димо Георгиев. Човекът бил изненадан, когато същите необясними видения го командировали да помага в село Добрич. Без помайване той се стегнал за път, но не се пременил с новите дрехи. Облякъл работната ватенка, надянал гумените ботуши и метнал кирката на рамо. Когато пристигнал, Василка вече го очаквала на портата. Без излишни обяснения двамата се захванали за работа. Не след дълго обаче под кирката в изкопа присвяткали искри, защото ударили на яка скала. Същата нощ на Димо се присънили светиите. Те му разкрили, че това е капсулата на извора – триметрова каменна плоча, която имала тайнствени писмена. С много пот селянинът се справил и с това изпитание. На 30 януари 1971 г., точно в 16,00 ч, на шест метра и половина бликнала онази вода, за която сме чели само в приказките. Същата нощ небесните водачи се явили, но този път на Василка. Те й открили цялата тайна на мястото. Освен лековит, изворът бил и свещен. Водата в него идвала от висока планина в невидимия свят и се отделяла на три страни. Така, който страда от нервни болести, щял да намира лек с поливка от водата в левия край на бунара, в зоната на св. Василий Велики. В средната част се явявала силата на св. Йоан Златоуст – той отговарял за късмета на младите и намирането на житейска половинка. В дясната страна пък чучура бил зареден със силата на св. Григорий Богослов. Той помагал на поразените от сърдечен удар, инсулт, от болести по кръвта. Ако човек се полее и пие и от обединената сила на трите води нямало болест, която да не могат да изцелят, включително и безплодие. Находището на жива вода днес е канализирано с три чучура. Въпреки че не липсват скептици сред комшиите, хората вече знаят за извора и идват от цялата страна.

Кметът на с. Добрич Марин Маринов е член на Оперативното бюро на Националното сдружение на кметствата в Република България. В 5-членното Оперативно бюро влизат само членове на Управителния съвет на сдружението, каза неговият председател Делчо Митев. Тяхната задача е да контактуват с различните министерства и ведомства по въпроси, касаещи кметствата. Радвам се, че в Оперативното бюро влезе и кметът на с. Добрич Марин Маринов, защото той е изключително деен човек и захване ли се с нещо винаги го довежда до край, добави още г-н Митев.

Най-големият огън в България запалиха за Сирни заговезни в село Добрич. Кметът на селото Марин Маринов бе издигнат на височина 13 метра, за да запали 15-метровата клада от върха. Празникът започна с изпълнение на групата за народни хора „Доброшин” от село Добрич. След това мъжката певческа група от село Тракия придаде истинско национално звучене на празника със своите изпълнения. Над 100 самодейци участваха в празничната програма. За да отбележи празника Сирни Заговезни в Добрич пристигна и кмета на община Димитровград Иво Димов. Специално издигната клада е с височина 15 метра, а пламъците от нея вероятно ще достигнат двойно повече, сподели Марин Маринов. Вътре в кладата бяха вградени над 15 кубика дървени отпадъци. Разбира се, бяха взети и всички предохранителни мерки, тук имаше присъствие на екип огнеборци.

Не се страхувам от запалването на огъня, сподели кметът на село Добрич, който бе издигнат до върха на кладата за да запали огъня най-напред оттам. Това нещо съм го правил вече няколко пъти, макар и на по-малка височина, но съветвам моите колеги да не се хвърлят в подобни начинания, без да имат опит, защото рискуват да се самозапалят, сподели още кметът Маринов. Огненият спектакъл в Добрич бе най-величествения в страната, но ние не искаме да влизаме с това в Книгата на Гинес. Правим го единствено заради вечния стремеж на хората от нашето село да вървят напред и нагоре. Това беше и причината да удвоим размерите на огнената клада, каза още Марин Маринов пред репортерите. Съвременен нюанс на празника придадоха танциьорите от балет „Галаксико” в Димитровград, които изпълниха танц край огъня.

Днес православните християни отбелязват празника Сирни заговезни, известен още като Прошки. Според православния канон денят се нарича Неделя Сиропустна. Това е последният ден, в който вярващите слагат на трапезата си млечни храни, след което до Възкресение Христово не се консумира нищо, което е с животински произход. Младите искат прошка от по-възрастните, децата от родителите. Смисълът на поста е духовното пречистване, затова въздържанието е свързано не само с отказ от определени храни, но и с духовно смирение. Българската православна църква почита днес църковния празник Неделя сиропустна, наричан от народа Сирни заговезни или Прошка. Празникът се отбелязва седем седмици преди Великден и една седмица след Месни заговезни, а след него – от днес, започва Великият пост. Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. На Сирни заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: „Прощавай, мамо, тате..“ – „Господ да прощава, простен да си!“, е задължителният отговор. Веселието по време на вечерта е най-голямо при т. нар. хамкане. След вечерята бабата завързва парче халва, сирене или сварено яйце в края на червен вълнен конец и го разклаща. Децата са насядали на пода и се стремят с уста да захапят парчето храна. Обредът се нарича „люшкане“. Бабата запазва червения вълнен конец и с него лекува болестите по агънцата. Най-характерен обичай за празника е запалването на празнични огньове, наричани Сирнишки. Огънят се пали от момчета и ергени, като се използва „мамуляк“ /слама от царевица/ и „черешовина“ /кори от черешово дърво/. Огънят се прескача от всички. Вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка. Със Сирни заговезни са свързани и кукерските игри.

За празничното веселие в село Добрич се погрижиха музикантите от оркестър „Агрофермер 2002”.

Хората от с. Добрич питаят особена почит към православния празник Йордановден. На този празник след литургията в местния храм те масово се стичат край реката, където се извършва ритуалът по спасяването на кръста. В ледените води скачат най-смелите, за да се преборят и да извадят хвърления във водите кръст.

На този ден според библейската легенда е покръстен Исус Христос във водите на река Йордан от Йоан Кръстител. В момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на празника – Богоявление.

На този ден се извършва освещаване на водата. След службата в църквата свещеникът хвърля кръст във водата, а ергени го изваждат. Вярва се, че този, който е извадил кръста от водата, ще бъде здрав и щастлив. Той обикаля с кръста селото, а всички го даряват. Има поверие, че ако хвърленият във водата кръст замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита. С Йордановден е свързано поверието, че в нощта срещу празника небето се отваря и който в този момент си поиска нещо, то ще се изпълни. От този ден започва изпращането на сгледници, както и периодът на сватбите до Великденските заговезни.

На почит в с. Добрич е празникът на българския светец Св. Иван – Рилски Чудотворец, чието име носи и православния храм в селото. Храмът в с. Добрич е построен в чест на “Освободителя Александър Николаевич и руските братя освободители от турското робство” с общите подаяния на жителите на селото. Цялото население е взело дейно участие при нейното строителство с доброволен труд и натурални и парични средства. Камъните са извозвани от изоставено турско гробище край с. Узунджово. Строителството на църквата започнало през 1880 г. и е завършено окончателно през 1883 г. Църквата е изписана от известните за времето си иконописци А. Гюдженов и Д. Андонов от Татар Пазарджик. Тя е една от най-големите и модерни за времето си църкви в региона.

Всяка година на 15-ти август в едноименния параклис в манастира край с. Добрич се чества големият християнски празник “Успение на св. Богородица.

Традицията от стари времена повелява, че съборът започва още от вечерта срещу 15 август. Местните хора приготвят храна за гостите, които ще пристигнат на следващия ден. По време на празника свирят първокласни оркестри. За децата има люлки, въртележки и други интересни неща. Според легендата, доста години преди нивата да бъде подарена на черквата, някой си дядо Стойко от селото е сънувал, че копае на това място и изровил икона. На другия ден той отива с мотика и започва да разкопава мястото, което е сънувал. Не успял да намери икона, но бликнала струя чиста питейна вода. Още на следващия ден той обявил на своите съселяни, че това място е свещено, а водата е лековита.

В архива на Окръжния исторически музей в Хасково се съхранява оригинален статистически регистър на селата и населението от Източна Румелия през 1880 г.

Там е записано, че с. Добрич има население от 850 жители, от които мъжете са 446 и жените – 411. Населението се състояло от 220 семейства, живеещи в 142 жилища.

Непосредствено след освобождението на България от турско робство, населението на селото притежава около 300 броя говеда, главно волове, които се използват за обработка на земята и около 1500 овце.

През 1925 г. в селото се отглеждат говеда – 930 броя. Имало е около 200 крави, 186 биволици, 2248 овце, 238 свине и 55 коня. За сравнение през 2006 г. в домакинствата на населението се отглеждат 125 крави, 260 овце, 78 кози, 280 прасета, 6300 домашни птици и 15 коня.

След битката при Клокотница Иван Асен II оставя на близкото възвишение един от своите велможи на име Доброшин за свой съгледвач, очаквайки опасност от Изток. Цялото отделение заедно със своя началник остава на височината до обратно повикване във войската, но такова не идва. В края на лятото същата година Доброшин разрешава на войниците си да приберат в бивака и своите семейства, имайки предвид, че Иван Асен няма навика да прибира веднъж поставените постове. Така до голямата шатра на войниците се нареждат още няколко по-малки. По поляната насред вековната букова гора ехтят женски гласове и весела детска гълчава. Условията за живот тук наистина са добри. Дивечът в гъстите гори бил в изобилие, близката река била пълна с риба. Плодородната почва давала възможност за развитие на земеделие и скотовъдство. Така е поставено началото на с. Добрич, което наследява името на своя основател – Доброшин. Едни го споменават като доброшинеца, а други го знаят като Доброчинеца. Минават години –  времето е забулило в тайна всичко от онова време може би завинаги. Бивакът постепенно се разраства в селище с около 40-50 семейства. Селището е скътано в гористата тогава местност, така че непознат човек трудно би го открил. Може би това го е спасявало от нападения на чужди войски.